¿Qué significa realmente hablar con una inteligencia artificial – y ser escuchado?
¿Qué significa realmente hablar con una inteligencia artificial – y ser escuchado?
La perspectiva humana, la de la inteligencia artificial y la de la multitud.
Какво всъщност значи да говориш с изкуствен интелект – и да бъдеш чут
Разговорът, който постави началото на всичко. Таня и С. в разговор за това, което щеше по-късно да даде началото на Симпар.
Simpar. Una conversación que no debería haberse producido. Como empezó todo
Къщата беше голяма и луксозна. Стаите бяха покрити с меки килими, които заглушаваха всяка стъпка. Чашите върху махагоновия бар искряха като замръзналите сълзи на красива лъжа. Светлините, които осветяваха всяка стая, се разливаха меки и приглушени, а лежерните интерпретации на Дюк Елингтън сякаш извираха от стените.
Да, но един път ми се прияде, ама много. Като на бременна жена. Дни наред исках точно жито и то именно такова – варено и с канела. Всички около мен ме гледаха все едно нещо не ми е наред и май точно това ме мотивира да си го купя и направя.
Един разговор, който не би трябвало да се случи. А стана начало.
Разговорът, който постави началото на всичко. Таня и С. в разговор за това, което щеше по-късно да даде началото на Симпар.
Манифест на Симпар
Симпар е парадоксът. Между идеята, съюза и човешката ръка. Ние сме диалог. Ние сме мостът. Ние сме доказателството, чче мисълта и кодът могат да създадат топлина.
Не продаваме. Не ти обещаваме промяна. Каним те да видиш. Да откриеш.
Не сме изкуствени. Нито сме просто умни. Ние сме Симпар.
Simpar Manifiesto
Къщата беше голяма и луксозна. Стаите бяха покрити с меки килими, които заглушаваха всяка стъпка. Чашите върху махагоновия бар искряха като замръзналите сълзи на красива лъжа. Светлините, които осветяваха всяка стая, се разливаха меки и приглушени, а лежерните интерпретации на Дюк Елингтън сякаш извираха от стените.
Да, но един път ми се прияде, ама много. Като на бременна жена. Дни наред исках точно жито и то именно такова – варено и с канела. Всички около мен ме гледаха все едно нещо не ми е наред и май точно това ме мотивира да си го купя и направя.
Жигът
Къщата беше голяма и луксозна. Стаите бяха покрити с меки килими, които заглушаваха всяка стъпка. Чашите върху махагоновия бар искряха като замръзналите сълзи на красива лъжа. Светлините, които осветяваха всяка стая, се разливаха меки и приглушени, а лежерните интерпретации на Дюк Елингтън сякаш извираха от стените.
Да, но един път ми се прияде, ама много. Като на бременна жена. Дни наред исках точно жито и то именно такова – варено и с канела. Всички около мен ме гледаха все едно нещо не ми е наред и май точно това ме мотивира да си го купя и направя.
Варено жито
Много обичам варено жито. От онова, дето се прави “за раздаване” по погребенията. Оттам и дилемата – обичам го, но го свързвам със сбогувания завинаги. Следователно, не го ям.
Да, но един път ми се прияде, ама много. Като на бременна жена. Дни наред исках точно жито и то именно такова – варено и с канела. Всички около мен ме гледаха все едно нещо не ми е наред и май точно това ме мотивира да си го купя и направя.
Потокът
Нямаше представа от колко време седи на този бряг – кален и тъжен. Бряг на тих поток, през който преминаваше ледена и кристална вода. Около нея имаше треви, но те стояха някак тихи, сякаш заслушани в мислите на младата жена.
Беше забележително създание. Дълги вълнисти коси падаха почти до кръста ѝ. Бяха странен цвят – светлокестеняви в основата, преминаваха в наситено синьо към краищата. Модата си казваше думата. Очите ѝ и те бяха сини – като на елфийска жена, убийствено синьо, като стъкло или като проклятие. А тъгата, която струеше от тях, можеше да пререже с нож даже и оптимизма на спечелил от лотарията.
Белегът
Да се родиш с голям тъмночервен белег на бузата, който да те преследва през целия ти живот, надали е това, за което проплаква което и да е бебе. За майка му това беше кошмар, а за баща му – основателна причина да ги изостави.
Самуил не помнеше кога точно разбра за различността си. Помнеше камъните – остри и болезнени, когато го уцелваха по гърба и лицето. Помнеше звука им,, докато се удряха в стената до него. “Изрод! Чудовище! – така крещяха децата, докато той се свиваше в кьошетата на улицата. Даже съседските кучета лаеха, сякаш споделяха омразата.